В пустинята аз струвам толкова, колкото моите божества.

Antoine De Saint-Exupery

"Писмо до един заложник"

Грехът е такова състояние на душата, при което човекът живее в мъка, чуства своята унизеност, живее в тайна пред човеците и се труди да не бъде тя открита, вътрешно отпада от близост, дружба и братство с човеците, отдалечава се и от бога.

Лойла е предписвал за всеки новопокръстен в лонотo на йезуитите курс от индивидуални медитации върху Христовата Страст; няколко дни на подобни упражнения, придружени с постене, обикновенно бивали достатъчни, та в съзнанието на покръстения да изникне ясна картина, носеща мистично прозрение за действителното съществуване на спасителя и неговите страдания. Бурлап прилагаше същия процес, само че, вместо да мисли за Христос или дори за Сюзан, се вглъбяваше върху себе си, своята самота и своите угризения. След няколко дни на непрестанно душевно мастурбиране той беше възнаграден с мистичноо прозрение за собствения си несравним и неповторим трагизъм. Виждаше себе си в апокалиптичен план като печален образ.

"Шели?" - възкликна Рампиън. "Не ми се говори за Шели." Той настойчиво поклати глава - "Не, не. У Шели има нещо много ужасно, нещо нечовешко. Не е обикновен мъж, а някаква смесица между призрак и гол охлюв."

Ала покварата крие заложена в себе си дълбока скука, една тъй абсолютна и безнадежна унилост, че само най-рядко срещани същества, на които е присъща много по-ниска от средната интелигентност и много по-развит от нормалното апетити за наслади, могат да изпитват активно удоволствие от постоянно упражнявания порок или да не губят вярата си, че вършат грях. Повечето покварени по силата на навика хора са такива не защото се наслаждават на порочните си деяния, а защото се чустват зле, когато бъдат лишени от тях. Навикът превръща и най-изтънчените удоволствия в досадна всекидневна необходимост

Съветвам ли ви да обичате ближния? По-скоро бих ви посъветвал да бягате от ближния и да обичате далечния. По-високо от любовта към ближния стои любовта към далечния и бъдещия човек; още по-високо от любовта към човека за мене стои любовта към нещата и призраците. Призракът, които тича подире ти, брате мой, е по-краив от тебе; защо не му дадеш своята плът и своите кости? Ала ти се боиш и тичаш при ближния си. Вие сами не понасяте себе си и не се обичате достатъчно: а сега искате да съблазните ближния към любов  и да се позлатите с неговата заблуда.

Никак не разбирам кои хора са скучни и кои не. Наистина не разбирам. Когато учех в Елктън Хилз, около два месеца живях в една стая с едно момче, Харис Малкин. Много беше интелигентен и прочие, но по-скучен човек от него не съм срещал. Имаше един такъв глас, като пила, а почти никога не преставаше да говори. Не преставаше да говори, но най-ужасното беше, че никога не казваше нещичко, което ти се ще да чуеш. За едно го биваше обаче. Кучият му син свиреше с уста като никой друг. Ще вземе да си оправя леглото или да окачва нещо в гардерпба - вечно окачваше нещо в гардероба и това ме вбесяваше - и през цялото време ще свири с уста, ако не говори с този скърцащ глас. Дори класическа музика можеше да свир, но най-вече свиреше джаз. Ще подхване нещо джазово, като "Блус на тенекиеният покрив", ще го заподсвирква така хубаво и леко, и в същотщ време ще си закача нещата в гардероба - просто да си умреш. Разбира се, никога не му казах, че свири страхотно с уста. Искам да кажа, не можеш ей така просто да отидеш при чпвека и да му кажеш: "Ти свириш страхотно." Макар, че ме оттегчаваше до лудост, останах да живея в една стая с него само защото свиреше така страхотно с уста, по-добър не съм чувал. Затова и не мога да кажа кой е скучен и кой не е. Може би пък и да не е нужно да съжаляваш прекалено много, когато някое чудесно момиче се ожени за такъв тип. Повечето от тях не правят никому зло, а пък може би и тайно всички те страхотно свирят с уста или нещо подобно. Кой ги дявол знае? Аз нищо не мога да кажа.

Без съмнение, ние сме в правото си да предположим, че автобиографичният разказ поне частично се вдъхновява винаги от грижата да се придаде смисъл, да се обясни, да се открои една едновременно ретроспективна и проспективна логика, устойчивост и постоянство, установявайки разбираеми отношения, като това между следствие и причина, между последователните състояния, конституирани като етапи на едно необходимо развитие. Тази склонност да бъдеш идеолог на собственния си живот, избирайки, в зависимост от общата цел, някои значещи събития и установявайки между тях връзки, обосноваващи съществуването им и придаващи им съгласуваност (като тези, включени в институционализирането им като причини или, по-често, като цели), намира естественото съучастие на биографа, когото всичко, започвайки от нагласите му на професионалист по интерпретациите, го кара да приеме това изкуствено творене на смисъл.

…ако полудееш, усещаш ли, че си полудял? Ако не си полудял, как да разбереш, че не си?

В крайна сметка изкуството да се наказва в рамките на дисциплинарната власт не цели нито изкупление, нито дори просто репресиране. То осъществява пет различни операции: отнася действията, държането, специфичното поведение към едно множество, което е едновременно поле за сявнение, пространство за разграничение и принцип за следване. Разграничава индивидите един от друг въз основа на това общо правило, като ги певръща или в минимален праг, или в норма, която трябва да бъде спазвана, или в оптимум към който човек трябва да се стреми. Измерва количествено и йерархизира стойностно способностите, равнището, "природата" на индивидите. Чрез тази "остойностяваща" мярка принуждава към уставност.  Най-накрая очертава границата, която определя най-голямото от всички различия, външната граница на анормалността. Постоянната изказуемост, която пронизва всяка точка и всеки миг от дисциплионирания живот, сравнява, разграничава, йерархизира, хомогенизира, изключва. С една дума, НОРМАЛИЗИРА.

Ако нямаше смърт, ако това последно лично поражение не очалваше всички ни, тогава отношението на фелдмаршала щеше да е приемливо. Но тъй като смъртта съществува, то другият тип хора са мъдрите, тоя тип хора, чието отношение не е като на фелдмаршала, а като на редника. Всяка битка, всяка престрелка в битката, всеки ръкопашен бой в тесния окоп е важен епизод за него. Жизнено важна победа за един и смъртно поражение за друг. Те не се опитват да ги пресмятат. Живеят ден за ден, от един сблъсък с врага до друг.

Все по належащ става проблемът, как да се наказват убитите, задето са ги убили.

  Artur Lundkvist

За този, който познава американските магистрали, съществува цяла мелодия от знаци. Right lane must exit. Това must exit винаги ме е изумявало като знак на съдбата. Трябва да излезем, да бъдем изгонени от този рай, да напуснем тази магистрала, пратена от провидението, която не води до никъде, но където съм в компанията на всички други. Единственото истинско общество тук, единствената топлинка, топлината на придвижването, на една колективна принуда, тази на лемуриъе и водопада на тяхното самоубийство - защо трябва да се изтръгна от нея, за да попадна отново в индивидуалната траектория и в празната отговорност? Must exit - това е присъда, присъдата над над играча, когото прогонват от единствената, ненужна, но славна форма на колективно съществуване.