- Боже, боже! - възкликна Алиса - Колко чудесно е всичко днес!А всичко беше тъй обикновенно! Дали не ме е сменил някой през нощта? Чакай да помисля: бях ли същата, когато станах сутринта? Струва ми се... като че ли се чуствах някак особено. Но ако не съм същата: коя съм тогава? Ах, ето голямата загадка!



В пустинята аз струвам толкова, колкото моите божества.

 

Antoine De Saint-Exupery

"Писмо до един заложник"







Никога не бих повярвал, че Нюйоркският маратон може да просълзи. Това е гледка като от края на света. Дали може да се говори за доброволно страдание, както за доброволно раболепие? Под плющящия дъжд, в алуминиеви качулки и вторачени в часовниците си или пък голи до кръста и с опулени очи, всички търсят смъртта, смъртта от изтощение, каквато е била тази на маратонеца отпреди две хиляди години, който, нека не забравяме това, е носел в Атина вестта за една победа. Те също може би мечтаят да предадат някаква победоносна новина, но са прекалено много и вестта им вече няма смисъл - това е просто вестта за пристигането им на финала на усилието - здрачната новина за едно свръх човешко и ненужно усилие. Групово те може би по-скоро биха донесли вестта за провала на човешкия вид, защото виждаме как той запада с всеки изминал час от пристигането, от най-първите, разделени по двойки и пълни със състезателна стръв, до отломките, които техните приятели буквално носят до финалната линия, или пък инвалидите, които се състезават с количките си. 17 000 бягат и започваме да си мислим за истинската битка при Маратон, където дори не е имало 17 000 воюващи. Те са 17 000 и всеки бяга сам, без дори да усеща духа на победата, просто за да почуства че съществува. 'Спечелихме!' - изхриптява гъркът, докато издъхва. 'I did it!' - въздъхва изнуреният маратонец, като се строполява върху моравата на Сентръл Парк.

 
I Did It!
 
  Jean Baudrillard
 
 

В една дисциплинарна система детето е по-индивидуализирано от възрастния, болният повече от здравия, лудият и престъпникът повече от нормалния и порядъчния. Във всеки случай индивидуализиращите механизми на нашата цивилизация са насочени по-скоро към първите, отколкото към вторите; и когато искаме да индивидуализираме здравия, нормален и порядъчен възрастен, винаги търсим детското, което е останало в него, скритата лудост, от която страда, страшното престъпление, което крои. Всички науки, анализи и практики, съдържащи в името си корена"психо-", имат своето място в историческото преобръщане на индивидуализиращите процедури. Времето, когато историко-ритуалните механизми за формиране на индивидуалност отстъпват пред научно-дисциплинарните механизми, при които нормалното заема мястото на наследственото, а мярката - мястото на статуса, като по този начин заменя индивидуалността на човека-спомен с индивидуалността на човека-бройка; времето, когато стават възможни науките за човека, е и времето, когато влизат в действие една нова технология на властта и една нова политическа анатомия на тялото. И ако от дълбините на средновековието, до наши дни "приключението" е разказ за индивидуалността, преходът от епоса към романа, от достойното дело към тайнствената странност, от дългото изгнание към вътрешното завръщане към детството, до двубоите към фантазиите също се вписва във формиранетона дисциплинарното общество.

 
  Michel Foucault



Отчуждението се появява и в смисъла на това, че моето средство за съществуване е средство и на друг, че обектът на моето желание е недостижимо притежание на друг, че всяко нещо само по себе си е нещо друго

Производството произвежда потреблението като създава определения начин на потребление и поражда апетитът към потреблението и способността за потребление под формата на потребности

Отчуждението може да се определи като състояние в което над хората властват сили, създадени от самите тях, но в последствие обективирали се и противопоставящи им се като чужди. Така например държавата става посрведник между хората и свободата.

 
  Karl Marx






...И ако сме измамени,
не сме ли тъкмо поради това измамници?
 
Freidrich Nietzche

 









Няма по-противна леш от тая на разлагаща се добродетелност. Това е леш, човешка и небесна едновременно.
 
  Henri David Thoreau 
 
 

Грехът е такова състояние на душата, при което човекът живее в мъка, чуства своята унизеност, живее в тайна пред човеците и се труди да не бъде тя открита, вътрешно отпада от близост, дружба и братство с човеците, отдалечава се и от бога.

 
  Патриарх Кирил
 
 
 

Лойла е предписвал за всеки новопокръстен в лонотo на йезуитите курс от индивидуални медитации върху Христовата Страст; няколко дни на подобни упражнения, придружени с постене, обикновенно бивали достатъчни, та в съзнанието на покръстения да изникне ясна картина, носеща мистично прозрение за действителното съществуване на спасителя и неговите страдания. Бурлап прилагаше същия процес, само че, вместо да мисли за Христос или дори за Сюзан, се вглъбяваше върху себе си, своята самота и своите угризения. След няколко дни на непрестанно душевно мастурбиране той беше възнаграден с мистичноо прозрение за собствения си несравним и неповторим трагизъм. Виждаше себе си в апокалиптичен план като печален образ.

 

"Шели?" - възкликна Рампиън. "Не ми се говори за Шели." Той настойчиво поклати глава - "Не, не. У Шели има нещо много ужасно, нещо нечовешко. Не е обикновен мъж, а някаква смесица между призрак и гол охлюв."

 

Ала покварата крие заложена в себе си дълбока скука, една тъй абсолютна и безнадежна унилост, че само най-рядко срещани същества, на които е присъща много по-ниска от средната интелигентност и много по-развит от нормалното апетити за наслади, могат да изпитват активно удоволствие от постоянно упражнявания порок или да не губят вярата си, че вършат грях. Повечето покварени по силата на навика хора са такива не защото се наслаждават на порочните си деяния, а защото се чустват зле, когато бъдат лишени от тях. Навикът превръща и най-изтънчените удоволствия в досадна всекидневна необходимост

 
  Aldous Huxley
 
 

Съветвам ли ви да обичате ближния? По-скоро бих ви посъветвал да бягате от ближния и да обичате далечния. По-високо от любовта към ближния стои любовта към далечния и бъдещия човек; още по-високо от любовта към човека за мене стои любовта към нещата и призраците. Призракът, които тича подире ти, брате мой, е по-краив от тебе; защо не му дадеш своята плът и своите кости? Ала ти се боиш и тичаш при ближния си. Вие сами не понасяте себе си и не се обичате достатъчно: а сега искате да съблазните ближния към любов  и да се позлатите с неговата заблуда.

 
  Freidrich Nietzche





Татко казваше, че ако не си отваряш очите, хората ще те принудят да превиш това, което те смятат, че трябва да правиш или пък да се запънеш като магаре на мост и на техен пук, да вършиш точно обратното.

 

  Кен Киси

"Полет над куковиче гнездо"




Съществуват хора на деня и създания на нощта. И важното е да се има предвид, че създанията на нощта не са просто хора на деня, които са останали до късно, защото си мислят, че това ги прави хладнокръвни и интересни. Нужно е много повече от тежък грим и бледо изражение на лицето, за да прекрачиш границата.

 

Тери Пратчет
"Музика за душата"



Никак не разбирам кои хора са скучни и кои не. Наистина не разбирам. Когато учех в Елктън Хилз, около два месеца живях в една стая с едно момче, Харис Малкин. Много беше интелигентен и прочие, но по-скучен човек от него не съм срещал. Имаше един такъв глас, като пила, а почти никога не преставаше да говори. Не преставаше да говори, но най-ужасното беше, че никога не казваше нещичко, което ти се ще да чуеш. За едно го биваше обаче. Кучият му син свиреше с уста като никой друг. Ще вземе да си оправя леглото или да окачва нещо в гардерпба - вечно окачваше нещо в гардероба и това ме вбесяваше - и през цялото време ще свири с уста, ако не говори с този скърцащ глас. Дори класическа музика можеше да свир, но най-вече свиреше джаз. Ще подхване нещо джазово, като "Блус на тенекиеният покрив", ще го заподсвирква така хубаво и леко, и в същотщ време ще си закача нещата в гардероба - просто да си умреш. Разбира се, никога не му казах, че свири страхотно с уста. Искам да кажа, не можеш ей така просто да отидеш при чпвека и да му кажеш: "Ти свириш страхотно." Макар, че ме оттегчаваше до лудост, останах да живея в една стая с него само защото свиреше така страхотно с уста, по-добър не съм чувал. Затова и не мога да кажа кой е скучен и кой не е. Може би пък и да не е нужно да съжаляваш прекалено много, когато някое чудесно момиче се ожени за такъв тип. Повечето от тях не правят никому зло, а пък може би и тайно всички те страхотно свирят с уста или нещо подобно. Кой ги дявол знае? Аз нищо не мога да кажа.

 
  J. D. Salinger
 
 

Без съмнение, ние сме в правото си да предположим, че автобиографичният разказ поне частично се вдъхновява винаги от грижата да се придаде смисъл, да се обясни, да се открои една едновременно ретроспективна и проспективна логика, устойчивост и постоянство, установявайки разбираеми отношения, като това между следствие и причина, между последователните състояния, конституирани като етапи на едно необходимо развитие. Тази склонност да бъдеш идеолог на собственния си живот, избирайки, в зависимост от общата цел, някои значещи събития и установявайки между тях връзки, обосноваващи съществуването им и придаващи им съгласуваност (като тези, включени в институционализирането им като причини или, по-често, като цели), намира естественото съучастие на биографа, когото всичко, започвайки от нагласите му на професионалист по интерпретациите, го кара да приеме това изкуствено творене на смисъл.

 
  Pierre Bourdieu
 
 

Работата с всички нас е … - помисли си Джони. – ТЪЖНАТА работа с всички нас е, че не сме добри с нищо. Всъщност не това е най – лошото. Най – лошото е, че не сме добри дори и в това да не сме добри.

Вземете Йонеса например. Като го погледнеш, можеш и да си помислиш, че има възможности, заложби. Йонеса беше чернокож. Чисто технически погледнато. Обаче “мараба” никога не казваше, “чупка” казваше само когато говореше за физически упражнения, а пък думата “майка” употребяваше единствено говорейки за собствената си или нечия друга майка. Според Йонеса да се твърди, че всички чернокожи деца се държат по въпросния начин, бе налагане на расов стереотип, но пък откъдето и да го погледнеш, що се отнася до пичовското държане, Йонеса си беше дефектен по рождение. Трейнстпотърите бяха по – големи пичове от Йонеса. Дадеш ли му на него бейзболна шапка, щеше да си я сложи с козирката напред. Разбирате ли сега колко не – “йо” беше Йо – не – са? Всъщност той понякога и вратовръзка си слагаше.

Бигмак пък… Виж, Бигмак си го биваше. Беше страхотен по математика. Всъщност донякъде само. Даскалите направо пощръкляваха. Покажете на Бигмак най – устрашаващото уравнение и той ще ви каже “х = 2, 75”, и ще е много прав.Ала така и не разбираше ЗАЩО. “Ами, толкова е” – казваше, и точка. А така НЕ СТАВАШЕ. Математиката не се състоеше в това да знаеш отговорите. Математиката предполагаше да покажеш как си стигнал до тях, дори и отговорът, който си намерил, да е грешен. Освен това Бигмак беше и скинар. Бигмак, База Сказ бяха последните останали трима скинове в Блекбъри. Или поне последните трима, които не се падаха някому татковци. Освен това на кокалчетата на ръцете му беше изписано “ОБИЧ” и “МРАЗ”, но само с химикалка, защото ако отидеше да го татуират, щеше да припадне. Освен това си гледаше тропически рибки.

Що се отнася до Клатето… От Клатето дори и компютърен хахо не ставаше. Той ИСКАШЕ да бъде сред хаховците, луднали по компютрите, обаче те не го щяха. Вярно, имаше значка, на която пишеше “Компи – хахо”, и вечно се бъзикаше с електрониката. Клатето искаше да бъде хлапе с очила като дъната на шишета от мляко и развлечен анорак, което пише невероятни компютърни програми и на двайсет години става милионер, но сигурно щеше да се примири с това да бъде само човек, чийто компютър не се размирисва на изгоряла пластмаса всеки път, когато го пипне.

А пък Джони…

…ако полудееш, усещаш ли, че си полудял? Ако не си полудял, как да разбереш, че не си?

 
  Terry Pratchett
 
 

В крайна сметка изкуството да се наказва в рамките на дисциплинарната власт не цели нито изкупление, нито дори просто репресиране. То осъществява пет различни операции: отнася действията, държането, специфичното поведение към едно множество, което е едновременно поле за сявнение, пространство за разграничение и принцип за следване. Разграничава индивидите един от друг въз основа на това общо правило, като ги певръща или в минимален праг, или в норма, която трябва да бъде спазвана, или в оптимум към който човек трябва да се стреми. Измерва количествено и йерархизира стойностно способностите, равнището, "природата" на индивидите. Чрез тази "остойностяваща" мярка принуждава към уставност.  Най-накрая очертава границата, която определя най-голямото от всички различия, външната граница на анормалността. Постоянната изказуемост, която пронизва всяка точка и всеки миг от дисциплионирания живот, сравнява, разграничава, йерархизира, хомогенизира, изключва. С една дума, НОРМАЛИЗИРА.

 
  Michel Foucault
 
 

Ако нямаше смърт, ако това последно лично поражение не очалваше всички ни, тогава отношението на фелдмаршала щеше да е приемливо. Но тъй като смъртта съществува, то другият тип хора са мъдрите, тоя тип хора, чието отношение не е като на фелдмаршала, а като на редника. Всяка битка, всяка престрелка в битката, всеки ръкопашен бой в тесния окоп е важен епизод за него. Жизнено важна победа за един и смъртно поражение за друг. Те не се опитват да ги пресмятат. Живеят ден за ден, от един сблъсък с врага до друг.

 
  Джон Уейн






Все по належащ става проблемът, как да се наказват убитите, задето са ги убили.

 

  Artur Lundkvist





За този, който познава американските магистрали, съществува цяла мелодия от знаци. Right lane must exit. Това must exit винаги ме е изумявало като знак на съдбата. Трябва да излезем, да бъдем изгонени от този рай, да напуснем тази магистрала, пратена от провидението, която не води до никъде, но където съм в компанията на всички други. Единственото истинско общество тук, единствената топлинка, топлината на придвижването, на една колективна принуда, тази на лемуриъе и водопада на тяхното самоубийство - защо трябва да се изтръгна от нея, за да попадна отново в индивидуалната траектория и в празната отговорност? Must exit - това е присъда, присъдата над над играча, когото прогонват от единствената, ненужна, но славна форма на колективно съществуване.

 
  Jean Baudrillard

 

- Да - каза Форд с внезапна и неочаквана ярост - прекрасно разбрах всичко.
Точно затова искам да пия, колкото мога и да танцувам с толкова момичета, с колкото това е възможно, докато все още са останали някакви изобщо. Ако всичко, което ни показа е истина.
 
 
i did it!
anything goes
simulacrum
space
ние, варварите
графити
верблюдЪТ
москва - петушки
разходката на един разсеян
severance
мълчанията на полковник брамбъл
alice in wonderweb
другият паноптикум
back to panopticon
sign guestbook
view guestbook
join mail list
mail