В новия брой

Пенка Бангова живее в Бургас. Работи като мениджър в счетоводна фирма. През 1998 г. издава първия си сборник с разкази и новели, "Ключът". Вторият и сборник, "Последните дни на един егоист" излиза през 2002 г. През 2005 г. излезе и новия и сборник, "Великденски камбани". Нейни творби са публикувани във френското списание "Revue periodique sur la vie en Bulgarie", вестниците, "Български писател", "Пулс", "Труд", "Машиностроител", "Черноморски фронт", списанията, "Пламък" и "Море", алманасите "Романтика" и "Неделя, понеделник". Разказите и са излъчвани по програма "Христо Ботев" на Националното радио, радио - Варна и радио - Стара Загора. Нейното име и творби неизменно присъстват в големите български литературни, електронни издания - "ЛитерНет", "Словото", "Литературен клуб" и американското "Mus". Тя е първият притежател на литературната награда "Майстор на късата проза" през 2003 г., учредена от "Българската Социал-Демократическа Партия" и издателска къща "21 - век" в гр. Бургас. Пенка Бангова е една от най-популярните и водещи авторки в съвременната българска проза. Разказът "Великденски камбани" е един от най-хубавите разкази на Бангова. В него са отразени с цялата острота и болка крещящите проблеми в съвременното българско общество. Младата героиня е несигурна в бъдещето си. Грози я безработица, тревожат я болезнени лични проблеми. Единственият и отдушник са разходките в морската градина. Там обаче попада на крадец-насилник. Той е жесток и освирепял. Тя недоумява срещу тая злоба, но я разбира. Крадецът е безработен, хвърлен в лапите на отчайващата мизерия. В тоя критичен миг, сама и безпомощна, тя призовава всичкото доброто на света, олицетворено в звъна на Великденските камбани. И то идва при нея и я спасява. Но с това не свършва всичко. Тая случка става повод за дълбок размисъл върху истинските ценности на живота. Откъде идва и кои са причините за злото? Равнодушието е пагубно. Будният ум и сърце за борба срещу безработицата, грабежите, убийствата и мизерията е истинския път. Вчерашните Донкихотовци събиращи подписи за защита на работните си места, са вече хора в нова за нея светлина. Героинята го е прозряла. Това е пътят, смелия и решителен път! А за нас остава размисъла и личното ни решение.

***

Деян Енев е роден през 1960 г. в София. Завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Женен, с две деца. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар, пресовчик във военен завод, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист. В момента е в културния отдел на в. "Сега". Издал е седем сборника с разкази: "Четиво за нощен влак"/1987/, "Конско евангелие"/1992/, "Ловец на хора"/1994/ - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997, "Клането на петела"/1997/, "Ези-тура"/2000/ - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП и "Господи, помилуй"/2004/ - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон". В края на 2005 г. излезе и новия му сборник с разкази, "Всички на носа на гемията". Ето какво казва Димитър Коруджиев по повод на новоизлязлата книга:"Винаги съм смятал Деян Енев за много талантлив писател. Той не е описвал никога победителите, блясъка или полубляська. Той описва кротките неудачници - неизвестни хора, които обитават тихите кьошета на битието. Той търси спасението на човешкия род в дълбините на живота, в забравените места. Там, където нищо не поддържа съществуването ни тъй здраво, както обичта и помощта, които получаваш от някоя "душичка". Помощ, винаги непреднамерена, тъй като става дума за хора, на които и през ум не им минава да искат нещо повече от това, което имат. Във време като нашето подобна проза е безценна, тъй като в озлоблението си от живота ние често отминаваме тази негова най-труднозабележима и най-обновителна същевременно страна. Самият факт, че точно сега един автор не се поддава на никое от изкушенията - да бъде отчаян или циничен, да ругателства и да е нецензурен, говори много за вътрешните устои на Деян Енев и неговите качества като творец. Когато споменаваме тези кротки неудачници, веднага бихме се досетили за разкази от типа на Йовковия "Серафим". Това е много важно за една национална литература, в нея винаги би трябвало да се усеща присъствието на писатели, които отстояват милостта към другия човек."
Когато прочетох за първи път разказа "Немият", имах чувството, че чета по нов начин разказа "По жицата" на Йордан Йовков. Толкова човешка мъка, вяра и надежда има в него, че те просълзява. Бедното момче, за когото тежкия недъг, се е превърнал в зла съдба, се надява на чудото. Болното внуче, с вродена немота, е голямата грижа на измъчената стара жена. Тя търси всякакви начини да помогне на нещастното момче. Научава църковната молитва, която и е дал свещеника наизуст. Търси със сетни сили онова легендарно целебно изворче, чиято вода, вярва ще излекува нямото. И става чудо! Момчето само намира изворчето, сякаш самата висша сила се е погрижила за това. Намира го, пие от него, вярва в целебността на водата и в края на крайщата проговаря. Героят на разказа, който води диалога, сам е опитвал чудодейната вода и сега след толкова отминали години отново я търси. Дали има такива целебни изворчета за всеки от нас? Трябва да вярваме, че ги има! Трябва да ги търсим и да ги намираме!

***

Петър Денчев е роден на 8 август 1986 г. в град Варна. Започнал е да пише от ранна възраст. То, писането, както обича да казва "му е в кръвта" - "Няма да спра да пиша, защото не го искам." Любими автори му са, Селинджър, Фицджералд, Чехов, Борис Виан, Димитър Димов. Има публикувани много произведения в интернет, главно в литературните сайтове, "Хулите" и "Бунтарите". Прявят впечатление стихотворенията му, "Този гримиран джаз", "Цветът на Африка в твоето кафене", "Вчерашен обяд", "Аутопсия", "Обичам теб, твоята жена, твоите деца". Написал е и два романа, "Вълчицата" и "Страстта на безумието", По извесните му разкази са, "Вълчицата", "Кафене Босфор", "Последният влак за Сантяго", "Манхатън Кабул", "Съзерцание", "Случка за всекиго", "Когато музиката свърши", "Кардамон и джинджифил", "Обслужване". Освен с литературна, той се занимава и с театрална дейност. Автор е на комедията "Конспираторът или човекът, който спря коня" - постановка на любителска сцена 2002 г. Режисьор е на пиесата "Двубой" на Иван Вазов, играна в Драматичен театър - Варна -2004 г. Обича родния си град и морето, "От раждането си, до днес, мисля че водните басеини придават неповторим чар на градовете."
Сега пред вас е и разказа, който така силно ме впечатли, "Последният влак за Сантяго". През една топла и късна есен в Торонто се срещат двама души. Мъжът е българин, жената е нежна, чувствителна но сляпа чилийка. Срещата им е случайна, на брега на езерото, огряно от златните лъчи на залязващото слънце. Мъжът тежко преживява смъртта на любимия си син, жената търси успокоение в тишината на залеза. Ето две близки души които съдбата някак странно събира. В тая случайна среща всеки един от тях усеща трепета у другия, вниманието и болката. Те сякаш са се търсили във времето и най-накрая са се срещнали. Каква поетичност и чувственост има в мислите и сетивността на сляпата! Тя се радва от сърце на едно красиво листо което мъжът и подарява. Води го в парка до "нейното" лечебно дърво което с вълшебните си свойства мигом стопява мъката му. Двамата с трепета на душите си разбират че са създадени един за друг. Толко дълго са се търсили и накрая са се открили. И така, оня чуден и непонятен сън, сънят за странното пътуване до Сантяго, добива реален смисъл. Щастливата ръка на съдбата е водила Мартин в съня му точно към оная самотна гара, край малкото чилийско селище, където той открива белият кон-символа на душата на загиналия си син. Там се е родило и това нежно и чувствително сляпо момиче.

***

Петър Делчев : "На този свят, под името Петър Делчев, съм роден на шестия ден от шестия месец на далечната 1971 г. в близкия на сърцето ми град София. Учих добре, но недоучих, живях добре, но не съм се наживял, ожених се добре и още съм женен, направих две деца и още ми се правят... Плавах, катерих се, умирах и оцелявах... Накрая прописах стихове. Ако искате друго да научите за мен - прочетете тях!". Въпреки тези адмирации към поезията, Делчев е и майстор на късата проза. Написал е удивителни разкази, които се четат със затаен дъх. Те са ярка картина нашето съвремие. Някои от тях са, "Пътуване", "Клетвата", "Умри преди мен", "Шест часа до любовта", "Австралиеца", "Играчът".
"Клетвата" е разказ, написан сякаш като по поръчка за определен кръг читатели, чието предпочитание е специфичния говорен диалект на българина обитаващ Северозападна България. Всичко е много естествено, кръчмарския дух, цветистите имена, темите на разговор и накрая тънката народна душевност и нравственост. Алкохолът е запалил главата на един от екипа и гръмките му слова естествено намират решителен отпор. Юнаци, мераклии да убият вълк с голи ръце-дал Бог, особено сред едно юнашко племе, каквото е българското. С това прибързано обещание идва и проблема. Идея за решаването му дава най-възрастния. Но дори и той греши, а грешката е един цял човешки живот. Убиецът, дори невинен, е потресен от своето дело. Има обаче неписани нравствени закони които са ковани през столетията. Те трябва да бъдат спазени. Който е убил трябва да си изкупи греха. Изкупването е тежко но справедливо. Жената и децата на убития няма да бъдат хвърлени на случайните хрумвания на съдбата. Остава клетвата, колективната, мъжката клетва дадена пред бога и съвестта. Да си призная, такава клетва чувам за първи път. Но за да узнаете каква е тя, трябва да прочетете разказа.

***

   Светлана Дичева е родена на 14 януари 1960 година в град Пловдив. Завършила е Френска езикова гимназия в град Сливен и специалност "Радиожурналистика" в Софийския университет "Св.Климент Охридски". От 1985 година работи в програма "Хоризонт" на Българското национално радио, като профилира в областта на културната журналистика. Била е водеща на едни от най-популярните радиопредавания като сутрешния блок "Преди всички" и обедния информационен блок "12 плюс 3". Била е репортер и водещ и в Българската национална телевизия. През 2000-та година излезе първата й белетристична книга "Балканският пророк", в която са включени повестта "Балканският пророк" и двайсет разказа. Светлана публикува разкази в периодичния печат, наскоро излезе от печат първия й роман "Мона и Магелан". От две години води популярното съботно радиошоу "Закуска на тревата", в което кани известни творци и общественици. Автор е на радиорубриката "Библиотека Хоризонт", посветена на книги от български писатели.
   Ако скоро не сте се смели от сърце, сега имате тая възможност. Предлага ви го разказът, "Тиберий в шапка". Невероятният хумор ще ви съпътства на всеки пасаж и на всяка дума. Ще прочетете запомнящи се дълго след това изрази и сравнения. Главата на семейството, мъжът, в случая е чувствителната душа, влюбена в домашната котка. Тя, котката, е наречена с името на благородна римлянка. Навиците и са описани тънко и подробно с майсторско и любящо перо. Другите членове на семейството са "невероятно груби" и "невероятно студени" същества, според героя разбира се, и трудно осмислят поривите му. В момента когато котката-благородница отлита в своя котешкия рай, героят е шокиран и потресен. Той почти се разболява. Oколните, притеснени от състоянието му, решават великодушно да го утешат с нова котешка придобивка. Тя обаче е от мъжки пол. Тутакси на отрочето е дадено името на славен римски император. Традицията в семейството естествено трябва да се спазва.
   Тоя разказ ще ви очарова, сигурен съм. А когато го дочитате вероятно ще си зададете и въпроса, "Как съм пропуснал възможността да опозная произведенията на тая авторка!?". Да и честитим от сърце дебюта в "РАЗКАЗИТЕ"!

***

   Кем Бенет(Кемис Девърд Бенет)е роден през 1919 г. За него, като биография, не успях да открия почти нищо. Първите му публикации са в английски вестници. Литературната му звезда блясва ярко след войната с няколко впечатляващи новели и разкази на фантастична тема. Той влиза в списъка на един от най-четените автори на бестселъри в началото на 50-те години на миналия век. Две от най-нашумелите му новели са филмирани, "Терор във влака" и "Двоен кръст". Най-известните му произведения са, "Руфус", "Опасно познание", "Проблясъкът", "Различни цели", "Пророкът", "Клопката".
   В началото на 50-те години на миналия век в САЩ плъзва психозата за "летящите чинии". В разказа "Клопката" е отразен именно тоя момент. Извънземните пришълци маскират своите космически кораби като най-ползуваните от хората обекти, хранителните заведения. С това започват и отвличанията на хора. Разбира се пресата, будна както винаги, алармира обществеността. Един неуспял в живота, англичанин, решава да опита късмета си с един неочаквано срещнат, подобен обект. Той е любопитен, желае да се прочуе със сензационно описание. Предприема смел ход и в края на крайщата бива отвлечен. След години обаче решава да се върне на Земята, придобил фантастични умения. Пред очите на втрещената тълпа започва да създава от нищото най-ценни вещи. Това влудява хората. Всички се втурват към извънземния кораб за да "емигрират" на далечната планета, обаче местата за там, както се оказва, са ограничени...

     ***

Марион Георгиева е родена в гр. Лом. Завършва немска гимназия в София й журналистика в СУ "Св. Климент Охридски". Работи едно десетилетие в Младежката редакция на БТ, после живее и работи в Каракас (последните 5 години в World Tel-Fax Electronics). В католическия университет в Каракас защитава Masters по история на Америка. От февруари 2004 г. живее в Йоханесбург, Южна Африка. Работи в NetGroup. Понастоящем е асистент на културния аташе в мексиканското посолство в Претория. Автор е на пътеписа "Венецуела" (1994), за който става носител на ордена "Андрес Белло", и на стихосбирката "Отвъдни думи" (1996). Нейни текстове са публикувани в "Родна реч", "168 часа", "АзБуки", "Поглед", "Демокрация", "Литературен вестник".
Разказът "Спомен за тропик" е един трогващ разказ за душевността на едно българско момиченце израсло в далечните земи на Централна Америка. Баща му е починал от коварна болест и нещастното семейство трябва да се завърне в България. Тук адаптацията на детето сред неговите връстници е мъчителна. Неговите "странности" срещат неразбиране сред връстниците му. Те го обиждат и оскърбяват. Не могат да го приемат в своята среда. Дори педагожката, маститата дългогодишна учителка не го приема. За нея то е едно "гумено" дете, което е твърде освободено по душа и не се поддава на "педагогическа обработка". А то детето жадува само за едно, да открие и срещне в оня все още приказен за него свят, своя безвъзвратно изгубен татко.

***

Стивън Кинг е роден в Портланд, щата Мейн. Когато Стивън е бил двегодишен, баща му е излязъл от къщи да купи цигари и повече никой не го е виждал. Стивън е прекарал детството си в пътуване между Форт Уейн, щата Индиана, където е живеело семейството на баща му и щатите Масачузец и Мейн, където са живели роднини на майка му. В крайна сметка Стивън и Дейвид (заедно с майка си) се заселват в Дърхем, щата Мейн, където завършват средното си образование. В училище Кинг е бил запален по филмите на ужасите от 50-те години, играел е във футболния отбор и групата по рокендрол. През 1966 г. завършва училище и влиза в Университета на щата Мейн, който завършва през 1970 г. През 1971 г. се жени за Табита Спрюс, с която се е запознал и сприятелил в университета. Кинг е продал дебютния си разказ в списание за криминалета още докато е учил в училище. Той дълго не е можел да си намери работа по специалността, затова младежите се издържали само с парите, които Стивън е получавал като черноработник в промишлени перални и със спестяванията на Табита. Случайните хонорари, които Стивън е получавал от публикуваните в различни списания разкази, се оказали сериозна помощ. През есента на 1971 г. Стивън започва да преподава английски език в Общественото средно училище Хемдън, щата Мейн. Цялото си свободно време е посвещавал на работата над разказите и бъдещите си романи. Първите му два романа многократно са отхвърляни от много издателства и Кинг, доведен до отчаяние, даже изхвърлил ръкописа на единия в кошчето, но по настояване на жена си да направи последен опит изпратил извадения от боклука ръкопис в издателство "Doubleday" и след известно време получил чек за 2500 долара. Романът се е наричал "Кери". Книгите на Кинг са издавани в общ тираж около сто милиона екземпляра и са преведени на повечето от световните езици; Кинг станал най-богатият писател за цялата история на литературата. Много от неговите романи са екранизирани. Живее в Бангора, щата Мейн.
"Сражението" е разказ който се чете на един дъх. Литературният "крал на ужаса" този път в сбита форма, е предал една "почти реалистична" история. Герой на разказа е един професионален наемен убиец. Той току що е получил възнаграждението си и новата задача, да убие собственика на компания за детски играчки. Заедно с това идва и един необикновен колет. Верен на навиците си той взема всички мерки за своята сигурност. Не може обаче да предвиди какво ще последва. Колетът се оказва "подарък" от предвидения за убиване собственик. Един малък военен взвод от играчки-войници излиза от колета и "разказва играта" на професионалиста. Той е поставен в състояние на ужас и размисъл как да оцелее. Нищо не му помага, нито бързите реакции нито опита. Отчаян се решава на последната стъпка, да щурмува необикновения враг със запалителна бутилка. В опита да го стори, бива унищожен от миниатюрен термоядрен заряд. Точно това героят не е бил предвидил . Дали наистина би могла да се случи такава история в близкото или далечно бъдеще. Кой може да каже?...